ПАРАДОКСИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА НЕ@ДЕМОКРАЦИЯ

Като външен и далечен наблюдател, осъзнавам, че нито мнението ми, нито наблюденията ми са достатъчно прецизни. Въпреки честите визити до България и постоянното следене на преса и мултимедия, не претендирам за акуратност. За това и се въздържах да пратя за публикация този, така или иначе, доста дълъг и вероятно скучноват или травиален текст. Надявам се, все пак, четящите го да го намерят поне за малко интересен или оригинален. 

The most famous visualisation of the idea behind Russell's Paradox:

Magritte's "This is Not a Pipe" pipe drawing. 

Is, indeed, an image of a pipe a "pipe"? 

През последните 6-7 месеца търсех и сравнявах теории, които биха могли да обяснят протестите в България и динамиката на “взаимоотношения” между правителство и протестиращи. Най-близката аналогия, разбира се, би била с протестните движения “Окупирай”, които през последните няколко години превзеха Европа, Америка и Азия. Следвайки логиката на развитие на “Окупирай”, българската протестна вълна е вероятно обречена на неуспех. Много са причините, но сред най-важните са така нареченият “проблем на колективното действие” (collective action problem), липсата на лидерство (съвсем съзнателно отхвърляно от повечето активни протестиращи звена от страх да не бъдат употребени от политическите партии), несъстоятелността на протестната мрежа да генерира достатъчно критична маса и подобаваща инерция, както и липсата, поне до скоро, на кратък, визуално ясен и семантично разпознаваем символ-послание, който да идентифицира, еманципира и мобилизира пасивните поддръжници на протеста. Вместо това се вижда нарастваща апатия, дори антипатия, към протеста. И което е по-страшно – разрастващ се политически цинизъм, който още повече делигитимира политическата система като такава. Не бива тогава да е изненада, че протестът все повече се маргинализира. За съжаление, с него си отива и единствената – реална – опозиция на сегашното управление. А това е не просто жалко. То е фатално.

Основната причина за несъстоятелността на протеста да предизвика каквито и да е промени се корени в парадоксалността на самата политическа система в България, която през последното десетилетие достигна до абсурдни за традиционния демократичен режим измерения. Ето какво имам предвид. За всеки съвременен политически режим, функциониращи политически партии е основополагащо условие. С изключение на абсолютни монархии от типа на Саудитска Арабия или султанството на Бурней, това твърдение е валидно дори за дълбоко тоталитарни режими, като този на Ким династията в Северна Кореа, за разпадащата се семейна династия в Куба, или за Китай, където комунизмът съществува само на име.  По правило в такива режими е позволена само една партия. Както по времето на комунизма в България, а и навсякъде из съветския блок, политическата партия в тези тоталитарни или авторитарни държави служи като команден пулт за управление – от локално до национално ниво, генератор на кадри и политики и основен преразпределител на блага – материални и други – най-вече към лоялните кадровици.

В демократичните режими, независимо от техния тип – президентски, полу-президентски или парламентарни – политическите партии имат допълнителни функции. Най-важната от тях е връзката между управлението на държавата и обществото. Политическите политизират обществото, правят го съпричастно към управлението на страната на всички нива. Партиите култивират, обучават и подготвят кадрите за управление, генерират закони, упражняват вътрешен контрол – когато на власт – и опозиционен контрол над правителството, президент (в президентски и полу-президенски системи) при упражняване на изпълнителната власт, когато в опозиция. С две думи, политическите партии са жизнено-важни за функционирането на коя и да е демократична система.

Поради по-горните причини, легитимността на политическите партии в който и да е демократичен режим – особено на парламентарно представените – е особено важна. Също така и тяхната разпознаваемост и представителност. В България, обаче, това е обърнато с главата нагоре. От там и последва последователното и донякъде целенасочено делигитимиране на политическите партии. В следствие на това тяхното разпознаване от гласоподавателите, се свива драстично. И следват парадоксите.

Парадокс първи. Вместо център за култивиране и генериране на управленски кадри, политическите партии се превърнаха в бързоскоростни магистрали на фигури със съмнителни биографии, още по-съмнителен произход на имотно състояние за легитимиране, а често и избягване на наказателно преследване. Тази практика започна много отдавна с движението Ку-ку и Бизнес блока на Жорж Ганчев. На първите тогавашния политически елит отказа регистрация поради явната опасност след изборите да подменят лицата на движението с “мутри”. Но вратата на тази порочна практика беше скоро открехната от вторите. Днес всички парламентарно представени партии, без изключение, олицетворяват тази практика.  Едва ли има нужда да се изброяват тъмните субекти в ГЕРБ, ДПС, БСП или АТАКА. Това е валидно и за миналото на отдавна маргинализирани политически партии, като НДСВ и СДС. Така вместо да са инкубатори за генериране на управленски кадри и политически решения, партиите в България се превърнаха в проводници на външни интереси, с които синхронизираха своите собствени и така създадоха порочни съюзи.

Парадокс втори. Вместо коректив на властта от името на обществото, политическите партии се превърнаха в коректив на обществото в полза на властта. Нещо повече, независимо дали в опозиция или на власт, парламентарно представените политически партии колонизираха и продължават да колонизират огромни сегменти от обществото, особено в средните и малките населени места. Действащи по-скоро на феотдален принцип, те се превърнаха в основни източници на преразпределение, от които зависи препитанието на обикновените гласоподаватели. На практика, партийният секретар от времето на комунизма, или местния ОФ-председател – бяха възстановени под нова форма.

Парадокс трети. От горепосочените действия, хазните на политическите партии започнаха да се пълнят не от членски внос, държавни субсидии на базата на електорално представяне, или по друг легитимен – макар често несправедлив – начин. Те започнаха да се пълнят чрез “покупки” на депутатски места и места в изпълнителната власт, политически чадъри над контрабанди, опорочени публични сделки с държавни поръчки и преразпределяне на фондове, включително заеми и европейски фондове. Тези действия, съвсем логично, създават не кръгове, а мъглявини и съзвездия от обръчи и финансово зависими фирми, организации и дори цели села и градове. Това си е живо крепостничество в полу-пазарна полу-демокрация.

Чевърти парадокс и вероятно най-фатален. Парламентарната опозиция бе ликвидирана. Независимо от наличието на ожесточени словесни дебати, често натрапвани на аудиторията чрез националните медии, реална политическа опозиция – в смисъла на упражняване на стриктен контрол върху изпълнителната и законодателната власт, както и генериране на детайлни политически анализи и алтернативни политики – на практика в момента в България не съществува. Вместо това задкулисни договорки и синхронизирани действия се маскират и крият зад драматизирано махленско дракане по медиите. Тези махленски свади пълнят очите и ушите на жадните за зрелища гласоподаватели, докато кукловодите на този спектакъл седят на една маса и си поделят държавническия пай. ГЕРБ, например, театрално отказаха да участват или ръководят парламентарни комисии, както и в управлението на Парламента. На практика те не отказаха просто да “легитимират” този парламент, в който са най-голямата политическа сила, а се отказаха от реалната отговорност на опозиционния парламентарен контрол. За действията на Атака е писано и говорено толкова, че не се нуждае от специлно обяснение. Каквото и да се твърди, Атака никога не е била и няма да как да стане парламентарна опозиция. Те са в управлението, макар и сивото. Така на практика имаме правителство на малцинството, срещу което няма парламентарно представена опозиция. А това е пагубно за която и да е парламентарна демокрация.

От тук следва и настоящата динамика между правителство и протестиращи. Забелязвате ли как някак естествено му иде на човек да каже “правителство и протестиращи” на мястото, където би казал “правителство и опозиция”? При липса на парламентарна опозиция, тя е (или по-скоро беше) на площада. Това обяснява и начина, по който правителството се отнася към протеста – като към част от нормалния политически пейзаж. Контролът върху политиката на правителството се извършва и десиминира чрез протестната мрежа, а не от трибуната на парламента или в парламентарните комисии. В мрежата се правят анализите, там се предлагат алтернативите.

Всяко правителство е толкова силно, колкото и неговата опозиция. Те са два взаимосвързани процеса в една кохерентна цялост. Когато опозицията е силна, дисциплината на правителството е също силна. Когато опозицията е последователна в анализа си и безпощадна в критичното си наблюдение, правителството е отговорно и внимателно. Правителството е кучето, което скача толкова високо, колкото висока е тоягата. В сегашната ситуация, при де факто липса на парламентарна опозиция, правителството по никакъв начин не е зависимо от протестиращите, което обяснява и еднозначната реакция на игнориране и демонизиране. А в това време неясните сделки валят една след друга. Нека да не се бъркаме обаче, това беше реално ситуацията и при предишния парламент и правителство, където пак всички похапваха от трапезата.

Проблемът, разбира се е, че за всяка функционираща парламентарна демокрация такава парламентарна – извън-парламентарна динамика е абсурдна. Няма такава демокрация, в която парламентарна опозиция да липсва и да е заменена от улични протести. Взаимоотношенията на протеста с правителството са допълнително усложнени от това, че протестът се озовава във все по-затворен кръг – това, което англичаните наричат preaching to the choir (буквално, да проповядваш на вярващите, които пеят в църковния хор). Правителството ги е затворило и обградило в тази ниша, от която нито може да се генерира реален политически и икономически контрол, нито да се прояви законодателна инициатива, нито да се поиска сметка.

Когато пък се надигне опасност от популяризиране на исканията на протеста, се появява някой скандал, достатъчно шумен и достатъчно неприличен, който да отнеме вниманието и да го върне към жълтата преса на българското политическо ежедневие.